Капитан Михалис

и спомнела за Христа-Бога

Мисли и размисля кира Пинелопи и най-сетне реши: качи се на каменното корито, набра листа от лозницата, влезе в кухнята, обви яденето в лозовите листа, тури в една кошничка хляб, маслини, няколко портокала, шишенце вино, спиртник, кафе и захар, вилици и лъжици, една кърпа за ядене и излезе на двора.

– Върви с мен, мари Марульо – каза тя на слугинчето си, – нямаме нужда от тях!

Заключи външната врата и се отправи към пристанището. Дебела, с широк задник, като вървеше, тя го усещаше как се клатушка и люлее, като онези тлъсти овце, караманлийките, дето ги бяха докарали отскоро в Крит. Срамуваше се, горката, като го усещаше как се люлее отзаде ù – но какво да прави? „От Бога дадени са и тлъстините – казваше си тя и се утешаваше: – Пък добре, че не ми се подуха и на мен краката като на кира Хрисанти Поликсингопуловица19 – ама име – един път! Аз съм още пъргава, слава богу, още си нося сама тлъстините, аз ги водя, не те мене, десет млади жени ще тупна оземи, десет момци не могат да ми излязат наглава! Добре ми викат дунда!“

– Емине, господарке моя – каза Нури бей, – изпей ни, моля ти се, някоя черкезка песен, да забравим грижите на този свят. Двама мъже сме тук, съжали ни.

Колко пъти беят ù беше говорил, и то с какво възхищение, за този мъж, дето седи сега насреща ù! Какво ли не беше слушала за подвизите му, за пиянствата му и за упоритото му нежелание да води или слуша разговори за жени! И ето го сега пред нея – нейният мъж сам ù го беше довел; и тя мърдаше жадно ноздрите си и се мъчеше да всмукне целия въздух през тях.

– Ами че да, хвърлил съм око на една и дойдох да получа благословията ти.

– Коя бре, свети Онуфрие? Хубава ли е? Яка ли е, с широк задник, породиста, от добър сой, с много лозя и ниви, има ли си трийсет и два зъба?

Има мъже, които не е трябвало да умират. Как не умират планините? Така и те. Да стоят като стълбове върху земята и да крепят небето... Нà, нà, тъпча те и аз с краката си, земьо, проклета да си! Погълни серсемите, страхливците, сакатите, грозотиите, лапай, съдери си задника!

Тя слезе от прага и се приближи към него. Погали шията на кобилата, наведе глава и косите ù, като опашката на кобилата, се спуснаха, покриха шията ù и почти докоснаха земята. Изпълни се дворът с миризма на мускус.

Кумицата наистина беше вече сготвила, сложила софрата, напълнила шишето с вино и чакаше кумеца си. Тя беше набита мъжкарана с широки бели зъби и гъсти черни мустаци; широкото ù лице беше надупчено от шарка и тъкмо този ù кусур караше учителя да премалява... Чуден е наистина този свят – ако тя не беше белязана от шарката, нямаше да му пламне кръвта и учителят щеше да се колебае още дълго време, преди да се отпусне в женски прегръдки...

– Брей, плодовит ти е мозъкът, даскале – ражда. Какво ще кажеш ти, Емине?

Но тя мълчеше; гледаше учителя, душата ù се беше откъснала от тялото и обикаляше насам-натам, далеч от Христосовци и купели.

Емине беше опряла буза на ръката си и го гледаше. „Този е брат на капитан Михалис – мислеше тя, – този даскал...“ И се мъчеше да открие в лицето му суровия, неумолим образ...